Мисля си за схващането, че децата стават грамотни, ходейки на училище. Имайки предвид колко много грамотни хора вече са израстнали като част от движението за домашно образование, движението на свободните и демократични училища, където се учи без натиск и ънскулинг движението, на мене ми се струва просто немислимо да мислим, че единственият начин да станем грамотни е като ходим в държавното училище. Това, изглежда, е поредният мит, в който вярваме, поредната илюзия, с която е време да се разделим.

Всъщност, много често ми се налага да разказвам защо не е страшно да си в демократично училище и защо децата и там се ограмотяват добре. Винаги, когато чуя, че някой се страхува, че в демократичното училище децата могат да останат неграмотни, в мене възниква едно желание да предам увереността и спокойствието, които аз нося в себе си по този въпрос. Защото, да – децата може да не се ограмотяват с точните парчета (порции) грамотност в точния времеви отразък, в който МОН или някой друг е подготвил за тях, но рано или късно, по един или друг начин, на части – малки или големи порции, или наведнъж – цялото менюJ си взимат грамотността. Защо? Защото ние, като възрастни, които сме с тях всеки ден, не преподаваме само просто някакви си предмети в това училище. Ние предаваме културата и ценностите, в които вярваме – не само в заниманията, а най-вече в ежедневните си свободно взаимодействие, разговори и игри с тях- и грамотността и ценността на това да бъдем грамотни е една от тях.

Защото корените на неграмотността не са в неходенето на училище. А в една култура, която не цени грамотността. В култура, за която грамотността няма стойност.

Преди време преведох това кратко есе на създател от Съдбъри училище в Америка (Съдбъри училище е вид демократично училище, където няма задължителни предмети и децата учат спрямо собствените си интереси и нужди и се ограмотяват отлично). В резюме, там се казва, че възрастните в Съдбъри не се гледа като на учители и преподаватели и затова често получават въпроси – „Е, след като не преподавате (език, математика…) какво правите?“. В резюме, простичкият отговор е: Носители сме на култура, пре(по)даваме – предаваме културата и нейните ценности.“ С други думи – чрез действията си и това, което сме, олицетворяваме, символизираме, представяме ценностите на културата, в която живеем. Така растящите добиват усещане и разбиране за това кои и какви са ценните неща в този свят, в който живеят и започват да ги учат и те – да ги олицетворяват. Попиват. От примера. Личният пример. И така, ако за нашата култура ценностите са да се краде и лъже и мами и сравнява и унижава другият, да се осъжда, критикува, заклеймява помагането, сътрудничеството, различния подход и различието като цяло или грешката или незнанието, и ние с нашите действия олицетворяваме това, това е и което ще възприемат те. А ако в нашата култура ценност е да се изразяваме с любов, ненасилствено, да бъдем добри един с друг, да бъдем съпричастни към чуждата болка, да си помагаме, да мислим как да ни е по-добре заедно, да се забавляваме, да се радваме на живота, да слушаме музика, да гледаме филми, да четем книги, да обсъждаме и правим дискусии, да измисляме, пишем, създаваме истории, да бъдем грамотни, да бъдем самостоятелни ….. (и т.н., и т.н.) и с нашите действия и поведение показваме именно това, то децата ни ще попият именно това – ценност на тези неща, включително – на грамотността – на това да си грамотен.

Ето защо вярвам, че в демократичното училище е невъзможна неграмотността. Защото тя е някаква ценност за хората там. Има стойност и смисъл за тях. Това е и което децата усещат, виждат и получават като послание (не чрез думи и натякване, а чрез собствени лични действия). Тя е част от света, живота и културата на възрастните там, част от ежедневието им*. Стойност. А децата учат за света през културата на възрастните, които ги заобикалят. Струва ми се, че това е и основната причина за неграмотността при малцинствата – там грамотността не е ценност, не е част от културата им, не е пропита в живота и ежедневието на възрастните. Ако тя е – децата неизбежно ще стигнат до нея. Но ако не е – тогава няма.

И разликата с другите училища и системи е, че демократичното образование вярва, че няма нужда да казва на децата кога точно с по колко като количество трябва да се ограмотяват – то им вярва, че те правят това сами – когато решат и докъдето (колкото) решат – спрямо собствените си нужди, спрямо собственото си темпо и потребности – защото искат да станат част от този свят на възрастни и защото в този свят това е ценно и важно и необходимо – и защото попиват непрекъснато от културата, която ги заобикаля.

Така че не е нужно да насилваме да учим децата на грамотност. Ако е наша ценност – тя ще бъде стойност и за тях. Ако е използваема и нужна в нашия свят – ще стигнат до необходимостта от нея.

В този ред на мисли, виждам корените на неграмотността не в неходенето на училище, а в една култура, която не я цени, в една култура, за която грамотността няма стойност и смисъл. Може би е добре да погледнем натам и да видим как ние остойностяваме грамотността и как ние чрез нашите действия ненасилствено олицетворяваме и предаваме (или не) смисъла и ценността на грамотността. Ненасилствено. Защото насилието поражда насилие.

Същото, междудругото, съвсем аналогично, е и за любовта към ученето. В една среда и култура, в която има любов към тях – истински, ненасилствени, естествени – децата запазват любовта си да учат, с която така или иначе се раждат, там децата обичат да учат. В една среда и култура, където на ученето се гледа като на нещо тежко, мъчно, трудно, досадно, децата възприемат именно такова отношение към него. Точка и минута за размисъл.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

*Дали грамотността е ценност и във вашия дом/вашата среда на израстване на детето, можете да проверите, ако поне едно-две от долните твърдения се отнасят и за вас:

Дребни детайли от ежедневието, които показват, че грамотността и литературността са наистина ценност и част от нашата култура:

чета книги и обичам да чета
пиша (на кирилица) често разни неща – личен дневник, бележки, записки, писма, съобщения, в тефтер, или пък още повече – пиша есета, истории, съчения, разкази, стихчета, рими, поезия, романи…
когато пиша, старая се и обръщам внимание на правописа и за мене е важно да пиша правилно и да имам минимално количество грешки
имам библиотека вкъщи
влизам в книжарници
радвам се на нови книги
често избирам книги за подаръци – подарявам книги
обичам да ми подаряват книги за подаръци

Споделяне
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •