Най-ужасното нещо, което мога да видя е страхът в очите на едно дете.

 

Децата – човекът като малък – в най-първичното си чисто естествено състояние – не се страхуват да не знаят. Не се страхуват да задават въпроси. Те питат, интересуват се, любопитстват, задават въпроси, търсят отговори, ръчкат…забавляват се с откриването на отговори.

После…влизат в схемата, отредена им от възрастните. Онази рамка, която е начертана за тях. И там – някъде там, още в самото начало…нещо се променя. Нещо изначално се трансформира. Незнаенето става проблем. Питането престава да бъде удоволствие. То означава, че не знаеш. А това да не знаеш се превръща в проблем. Проблем, от който изпитваш страх.

Когато в часа ми има деца, които никога не са били в традиционно училище и аз задам въпрос, чийто отговор не знаят, независимо дали сме говорили за това преди или не – в техните очи има:

  • Изненада
  • Любопитство
  • Удивление
  • Нетърпение

Когато в часа ми има деца, които са били в традиционно училище и аз задам въпрос, чиито отговор не знаят, или знаят, но не са сигурни, в техните очи има:

  • Страх!

Само и единствено страх.

Защо? Защото не знаят!

Да се страхуваш от това, че не знаеш е най-абсурдният страх, който може да съществува.

Страхът е една от основните и най-естествени човешки емоции. Нормално е да се страхуваш  -страхът е механизъм и реакция за оцеляване и самосъхранение – когато има реална опасност – човек естествено изпитва страх. Но страх от незнание? Що за страх е това? Какво страшно има в това, когато не си поставен в опасна ситуация и не ти трябва тази информация за оцеляване?

Има, когато си получил послание, че това е нещо лошо. Има, когато след незнание е последвало нещо, което идентифицираш като опасно за себе си – за своето състояние и добруване. Има, когато си бил наказан, порицан, унижен, когато са ти се скарали, когато си бил оценен със слаб, когато ти е било дадено да разбереш, че не е ок. Тогава ти започваш да идентифицираш това незнание с опасност. Спираш да задаваш въпроси, чиито отговори не знаеш. Защото е опасно. И…когато към тебе дойде въпрос, чийто отговор не знаеш, цялото ти същество реагира като реакция при страх – парализира се, мозъкът изключва всички други части, остава само първосигналната система, която отговаря за оцеляването. За оцеляването и самосъхранението.

Признавам си, че страхът в очите им ме ужасява. Той ме парализира – и мене. Опитвам се да обясня, че няма нищо лошо, ако не знаят…но то не действа на рационално ниво. Нещо в тях като контракция се свива, защото вече е научило, че не е добре да не знаеш. Те самите се парализират, лимбичната им система и амигдалата се активират и алармират, че има опасност. Влизат в режим на самозащита. На самоотбрана.

С тези деца се научавам да бъда по-внимателна. Да подбирам думите внимателно. НАучавам, че ако кажа – „Напишете гласните.“, те няма да подскочат като другите и да кажат спокойно – „О, ама аз не ги знам всичките“. Те ще се свият, ще се обърнат навътре в себе си, ще се паникьосат, ще се напрегнат силно, а в очите им, ако се опитам да ги срещна, ще видя страх – онзи страх…

Затова решавам да кажа – „Напишете гласните, които знаете.“

Или пък – „Ако някой знае гласна – да я каже сега!“

Опитвам да говоря така, че да не се усещат застрашени.

И заедно с това си мисля:

Всъщност страхът от незнание и грешки е може би най-сигурният ни индикатор за провал. Защото спираш развитието, спираш любопитството, спираш растежа. Всичко това се спира с оценяването. Не говоря за онова оценяване, което е обратна връзка за това какво знаеш, докъде си стигнал и т.н. Говоря за текущото оценяване и етикиране. То спира развитие, стремежа, растежа. Предизвиква смут, страх, спирачка към любопитството, задаването на въпроси, търсенето на отговори. То слага бариера между развитието ти.

То те проваля…още преди да си започнал.

Споделяне
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •