Тайната на мотивацията при ученето:

ВЕЧЕ РАЗКРИТА!

Представям си го като заглавие в някой от жълтите вестници. Нещо от сорта на: ШОК!!! Тайната на вечната младост или вечния живот разкрити! Само че – ШОК! Тайната на това децата да искат да ходят на училище и да учат – разкрити!

Жалко, няма да го видим така, а би било хубаво – защото наистина е важно.

Интересното е друго – ШОК е не самата информация – тя шок не е никакъв, поне за психологията и науката за това как човек учи – те тези неща отдавна са ги „разкрили“. Шокът е по-скоро защо тази информация вече толкова време не е стигнала до училищната система така, че да я трансформира и преобразува изцяло – на база на това как децата учат и как са мотивирани да учат.

Преди време с Цвети Коловска – друг учител в Центъра за демократично учене, направихме в рамките на втората Академия за учители Работилница на тема – „Как да повишим мотивацията за учене при децата.“ Есенцията в нея бе много проста – всеки човек има вътрешна мотивация да учи, да научава нови неща, да се развива. Тази вътрешна мотивация е природно заложена в нас, тя е нашата програма за саморазвитие и самоактуализация, една съвсем естествена част от нас – като всяка друга система – като дихателната и храносмилателната. Всички я имаме. Вътрешно, а не външно.

Мотивацията на всеки човек да учи е или от интерес, или нужда – при това – лични. Личен интерес или лична нужда. Не на някой друг.

Това се отнася за всички нас – и като големи хора – най-мотивирани сме да останем там, където ни е интересно, където ни е ценно – лично на нас ценно – където виждаме смисъл, полза, ценност за себе си или където това, което получаваме ни е необходимо – разпознали сме го като нужно за себе си, като своя собствена нужда.

Съвсем аналогично и логично, същото се отнася и за децата.

Тази статия в блога happinessishereblog.com също говори за това:

„Кой е най-бързият начин да убиете мотивацията?

Въвеждането на изисквания, условия, натиск, сила, принуда, сравнение, стандарти. Ограничаване на времето, което можеш да отделиш за нещата, по които си запален и вместо това да ти определят и диктуват кога и какво можеш да научиш за определена сфера, за колко време и в каква дълбочина. С три думи – да те въведат в училище. „

Тайната на мотивираните ученици

Има някакво битуващо разбиране в света, че децата няма да бъдат мотивирани ученици без прилагането на някаква сила. Че освен, ако някой не решава какво има нужда те да учат, ако не ги слага да сядат в регулярни часове и не им възлага работа, те ще бъдат тотално изгубени. Хората коментират през цялото време, че не могат да хоумскулват (или да запишат децата си в свободно/демократично училище, бел.ред.), защото децата им няма да научат нищо.

Ние признаваме, че малките деца са пълни с любопитство и имат неоспорима страст да учат, но неправилно приемаме, че някъде по средата на детството това естествено изчезва. И тогава някой трябва да се намеси и да принуди ученето да се случва.

Защо все пак? Защо, по дяволите, смятаме, че това е „естествено“ нещо, което се случва с детето? Хората имат нужда да продължават да учат. Не бихме оцелели, ако беше „естествено“ да се откажем от желанието да се учим и да лежим изцяло немотивирани след петгодишна възраст.

Разбира се, ако искаме действително да помислим за това, отговорът ни гледа точно в лицето. Кой е най-бързият начин да убиеш мотивацията? Въвеждането на изисквания, условия, натиск, сила, принуда, сравнение, стандарти. Ограничаване на времето, което можете да похарчите за страстите си и вместо това да диктувате кога можете да научите за кой предмет, колко време и колко дълбоко. Въвеждането на/началото на училището.

Защо, по дяволите, дори очакваме децата да бъдат мотивирани да учат в двуизмерния, лишен от контекст и безсмислен начин, предлаган от училищата?

И тогава вместо да признаем, че институционализацията е това, което е проблемът, ние смятаме, че това е характеристика на децата. Те имат нужда от нас. Те ще бъдат изгубени без нас! Никога няма да научат нищо! Те се нуждаят от награди, за да имат мотивация!

 „Детето няма по-силно желание от това да осмисля света, да се движи свободно в него, да прави нещата, които вижда по-големите хора да правят. ”- Джон Холт

Като ънскулър (човек, отраснал в семейна среда, без да ходи на училище и учещ по избран от него начин, посока, скорост през собственото си ежедневие, интереси и дейности, ) не се притеснявам, че децата ми няма да учат. Като ънскулър съм запозната отлично с прекрасната страна на реалното учене. Виждам какво се случва, когато децата не са повредени от външния натиск и имат свободата да продължат да учат така, както от малки винаги са го правили. Страстно!

Училището има способността да взима толкова много от децата, включително нашите положителни очаквания към тях и признанието на техните способности. Когато децата са контролирани и принудени, те естествено се противопоставят на това. И така хората започват да ги възприемат като проблемни, обезпокоителни, изискващи повече контрол, немотивирани, мързеливи, нефокусирани, неспособни и много други негативни неща. Но децата изобщо не са такива. Децата, които не са ходили на училище или са имали контрол над обучението си, не са нищо подобно.

Децата ми наскоро отидоха на ‘Unschoolers Market‘ (базар) където управляваха сергии и продаваха неща, които бяха направили за случая. Те винаги обичат тези събития и започват да планират веднага щом им кажа, че наближават. Четири поредни дни 8-годишното ми дете и 6-годишното ми дете работиха неуморно, почти без прекъсване. Спряха само за леки закуски и чист въздух, но през по-голямата част от тези дни те работиха много усилено. Планираха, изследваха идеи, пазаруваха нужните консумативи и материали, готвиха, създаваха, писаха знаци, помагаха си един на друг, и направиха всичко това съвсем самостоятелно. Те бяха високо мотивирани ученици.

Дори моето 3-годишно дете, което беше решило да направи бисквити, прекара един ден печене и декориране на всички тях, решен да ги направи сами. Децата имаха огромна концентрация – такава, на каквато хората не вярват, че са способни деца на тази възраст.  

Те бяха мотивирани. Те бяха запалени. Те бяха ангажирани. Те бяха способни. Това не е необичаен сценарий. Това е начинът, по който те учат редовно. Защото това са наистина децата. Няма нужда да ги принуждаваме, да се молим, да ги подкупваме или да ги убеждаваме да се учат – нещата, които изглежда много родители в крайна сметка се занимават с вечер, докато се опитват да накарат децата си да си вършат домашното.

„Ние нямахме име за това, но аз и моите приятели често забелязвахме, че нашите деца – които не ходят на училище – имаха това качество на внимание, докато се движат в света. Те бяха в различно психично състояние от децата в училище. Можеш да го видиш. Те забелязаха всичко. Те запомняха всичко. Умът им беше отворен, ясен, нащрек, спокоен. Ако нещо привлече интереса им, те бяха с лазерен фокус. Когато срещнахме възрастни, които бяха свикнали да се занимават с групи от училищни деца – в музеи, аквариуми, археологически обекти, пешеходни преходи, почистване на плажове, проекти за гражданска наука – те казваха, че никога преди не са виждали такива деца. Те бяха учудени от това. Очакваха, че всички деца ще бъдат затворени, потиснати, като куче, което е заключено в къщата през целия ден“– Carol Black

 Липсата на мотивация не е симптом на детството. Това е симптом на училищното образование. На това постоянно да ти бъде казвано да захвърлиш собствените си интереси и страсти и вместо това да се фокусираш върху това, което други хора искат да правиш.

Не ми казвайте, че децата не могат да се концентрират дълго време, че са немотивирани и нефокусирани, мързеливи и незаинтересовани, че не искат да учат.

Децата не са проблемът, изкривеното ни мнение за „образованието“ е.

 „Трудно е да спрем щастливите, доволни хора от опитите им да научат повече за себе си и за света, или да се опитат да вършат работа, от която могат да се чувстват горди. Желанието да се направи възможно най-малко е аберация, знак, че нещо не е наред. Може да се предположи, че някой се чувства застрашен и следователно e прибягнал до стратегия за контрол на щетите, или че наградите и наказанията са накарали този индивид да загуби интерес към това, което прави, или че възприема конкретна задача – може би правилно – като безсмислена и скучна. ”- Алфи Кон“

Статията в оригинал: тук

 

Споделяне
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •